Останаха ми няколко монети по 1 лев.

Дребни, студени на допир… а тежат повече от злато.

В тях има детство – първият сладолед, купен с гордост.

В тях има труд – заплата, изкарана с мазоли и безсънни нощи.

В тях има България – не на хартия, а истинската, преживяната.

Тези монети са минали през ръцете на родители, на баби и дядовци,

през пазари, автобуси, болници, училища…

През радости и през унижения.

И сега трябва да ги предам.

Все едно връщам част от паметта си.

Все едно се отказвам от нещо лично, свято, мое.

Парите не са просто метал.

Те са знак за държава, за суверенитет, за история.

И когато ги сменяме, не сменяме само валута.

Сменяме част от това кои сме били.

Може би е нужно.

Може би е неизбежно.

Но тъгата остава.

Ще запазя тези няколко монети.

Не заради стойността им.

А заради това, което символизират.

Защото България не е в банките.

Тя е в спомените.

И в шепата, в която още звъни един последен лев.

Останаха ми няколко монети по 1 лев. Дребни, студени на допир… а тежат повече от злато.